• Национален дворец на културата (НДК)

Национален дворец на културата (НДК)

пл. „България“ 1

Национален дворец на културата (НДК), София, 1981 г.

Националният дворец на културата (НДК) е архитектурен ансамбъл, открит през 1981 г. във връзка с юбилейното честване на 1300 години от основаването на България, и неговата украса е подчинена на определена идейно-тематична рамка. Сградата е проектирана от архитект Александър Баров и е построена за четири години. Като цяло всички стенно-монументални произведения, създадени през 80-те години, са мащабни като замисъл и реализация. Все по-ярко и динамично става присъствието им в интериора.

Линк към Google Maps:

Мозайка „Архитектура и строителство 1“ и „Архитектура и строителство 2“, фоайе на Зала 3.1 и 3.2 естествен камък, смалт, автор Теофан Сокеров, 1981 г.

Мозайките „Архитектура и строителство 1“ и „Архитектура и строителство 2“ са със сходна композиция и съчетават геометрична абстракция и разпознаваеми фигури.

Като цяло и двете произведения са изцяло базирани на принципа на фрагментарността и колажното начало. Създадени са от естествен камък. Фигурите са едри, монументални, вплетени в абстрактната тъкан на мозаечните пана. Композициите са моделирани така, че отделните детайли са вплетени в сложна и богата пространствена логика. В условното и наситено поле на мозайката художникът съчетава голям брой разномащабни елементи, които отпращат към темата за архитектурата и строителството. Насищането на стената с изображения от различен характер, маркиращи различни пространствено-ритмични посоки, създава „пулсиращо“ въздействие.

Колоритът на мозайките е балансиран, достатъчно контрастен на ниво тъмно-светло, без да е крещящ и доминиращ над архитектурата. Светлосянъчните и цветовите контрасти засилват фрагментарността, която на свой ред подчертава „колажния“ принцип на изграждане.

В „Архитектура и строителство 2“, редом с алегории и символи на съзиданието, Теофан Сокеров включва и смислово натоварено взаимодействие между отделните фигури. Без да разказва истории, художникът маркира придържането си към темата чрез натрупване на поредица от детайли с метафорично звучене.

Теофан Сокеров

Теофан Сокеров
Снимка: семеен архив

Теофан Сокеров е роден в град Ловеч. Завършва специалност „Живопис“ в Национална художествена академия при проф. Петър Михайлов и проф. Илия Петров през 1969 г. След това се установява в родния си град. В периода 1971 – 1982 г. е председател на Представителството на Съюза на българските художници в Ловеч. По-късно се премества трайно в София. Преподава живопис в НХА, a от 1994 г. е професор в Академията. Художникът работи в сферата на живописта, рисунката и монументалните изкуства. След смъртта му през 2020 г. художествената галерия в Ловеч носи неговото име.

Теофан Сокеров е автор на голям брой стенно-монументални произведения, сред които: стенописи в СОУ „Георги Брегов“, Пазарджик, 1976/1977 г.; стенопис в бившия Дом за политическа просвета, Ловеч, 1978 г.; мозайка в Окръжен съд, Ловеч, 1978 г.; екстериорна мозайка в музей „Васил Левски“, Ловеч, 1981 г.; мозайки в Националния дворец на културата, 1981 г.; мозайка в Дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа, 1981 г.; стенописна украса в Патриаршеската църква, Царевец, Велико Търново, 1985 г.; стенопис в Априловската гимназия в Габрово, 1986 г.; стенопис в Национален музей „Земята и хората“, 1986/87; стенопис в хотел „Шумен“, 1989 г.; стенопис в Младежки дом, Нови пазар, 1989/90; мозайка в Дом на книгата, Ловеч, 80-те години ХХ век; мозайка в Изчислителен център, Ловеч, 80-те години ХХ век.

Теофан Сокеров е носител на национални и международни награди, сред които: „Владимир Димитров – Майстора“ (1979, 1982); „Илия Петров“ (1986); „Захари Зограф“ (1987); награда на фондация „Пиер Франчески Микети“, Италия (1988).

Галерия: Мозайка „Архитектура и строителство 1“

Галерия: Мозайка „Архитектура и строителство 2“

Мозайка „Дионисиев празник”, фоайе на Зала 2, естествен камък, автор Атанас Яранов, 1981 г.

Мозайката „Дионисиев празник“ е знаков пример за условно-пространствени творби, особено разпространени в края на 70-те и началото на 80-те години на 20 век. Мозайката обогатява архитектурното пространство, без да нарушава и структурата, и въздействието му. Изобразеното пространство е условно, разделено на два плана. Задният план е подчертано плитък, а формите в предния са тежки, силно пластични, изградени чрез контрастна светлосянка. Липсата на полутонове категорично разделя формата на две половини – осветена и затъмнена. Наличието на светли и тъмни ленти от тесери, изпълняващи функцията на бликове и колонни сенки, засилва пластичността на изобразеното.

Разполагането на човешките фигури в близост до пода на помещението и големите размери на изобразените форми допринасят за преодоляване на границата произведение – архитектурна среда. Мащабът е едър, дистанцията – преднамерено скъсена, като по този начин зрителят става участник в ритуалното действие.

Двете мозайки „Родопска песен“ и „Дионисиев празник“ са разположени една срещу друга във фоайето на Зала 2 и са смислово свързани. „Движението“ на композициите във всяка от тях е насочено една към друга и въздействието им се дължи на обединения „ритъм“ и „екстатичен ритуал“.

Атанас Яранов

Атанас Яранов
Снимка: семеен архив

Атанас Яранов е роден в София. През 1965 г. завършва „Декоративно-монументална живопис“ при проф. Георги Богданов във ВИИИ „Н. Павлович“, (дн. Национална художествена академия). Още с първите си изяви в средата на 60-те години на ХХ век той се откроява като творец на стенописи, мозайки и кавалетни платна с подчертано монументално звучене. Той изгражда изображенията с тежка, плътна линия и категорична, сякаш скулптирана форма. Тематичният кръг на творчеството му обхваща сюжети с предимно фолклорна и митологична насоченост. Централно място заемат темите за раждането и смъртта, за скръбта и страданието, за смирението и покаянието – тревожните и вечни въпроси на битието.

Работи в областта на кавалетната и монументална живопис. Създава редица творби в техника сграфито, мозайка и бетонова пластика. Атанас Яранов взима активно участие при създаването на стенно-монументалната украса на Димитровград. През 1973 г. художникът монументалист проектира и реализира шест свои творби на територията на града. Две от тях са изпълнени в техниката сграфито и се наричат „Мир“ и „Семейство“, а останалите четири произведения са бетонови релефи. Бетоновите релефи са: „Бригадирско строителство“, изпълнено върху фасадата на осеметажен блок, разположен на „Христо Смирненски“ №2; „Плодородие“, изпълнено върху фасадата на осеметажен блок, разположен на улица „Христо Смирненски“ №6; „Древна история“, изпълнена върху панелен блок на ул. „Христо Смирненски“№4; „Река Марица“, ситуирано на калкан на панелен блок на ул. „Христо Смирненски“ №10. Сред емблематичните му произведения са също така мозайка „Дионисиев празник“, фоайе на зала 2, НДК, 1981 г., и мозайка, Партиен дом, Благоевград, 80-те години на ХХ век.

Художникът е носител на следните отличия и награди: награда от Втората национална младежка изложба, София (1978 г.); награда от Третата национална младежка изложба, София (1979 г.); награда от ІІІ триенале на реалистичната живопис, София (1979 г.); награда „Илия Петров“ на СБХ за монументално-декоративна живопис; награда на СБХ на името на „Владимир Димитров – Майстора“ (1982 г.); награда за живопис „Захари Зограф“ (1985 г.). Художникът умира през 1988 г. в София.

Мозайка „Композиция 1“ и „Композиция 2“, Билетен център, камък и метал, автори Михалис Гарудис и Колю Гецов, 1981 г.

Мозайката „Композиция 2“ в билетния център на НДК е от естествен камък и метал. Двамата автори – Михалис Гарудис и Колю Гецов създават и паното „Композиция 1“, която е аналогична на „Композиция 2“ като изразни средства, синтез на посланието и пластически исказ.

Стенното пано „Композиция 2“ представлява сегмент от метал, в кръгла форма, изобразяващ лаконично изведени три юмрука, които доминират над пластичната „пропукана“ повърхност. В паното се съчетават метал и естествен камък, личат си компетенциите на двамата съавтори в областта на скулптурно-ваятелското и лаконично-конструктивното начало. Посланието е смислово кодирано около идеята за силата на единението, съвместната борба и консолидираната съпротива. Художниците акцентират на пластична мощ и лаконичност на главните едри форми. Фонът е неутрален, тесерите са подредени ритмично по формата на централния мотив, като го подчертават още повече. Идеята за тържество на сплотената сила се разчита както във визуалния език, така и в избора на материали – твърди и устойчиви като метала и камъка. Наличието на фуга през централната част на мозаечното пано хармонира с пукнатините, заложени в кръглата метална зона.

Михалис Гарудис

Михалис Гарудис
Снимка: Булфото

Михалис Гарудис е роден през 1940 г. в село Булгаркьой, обл. Димотика, Гърция. През 1965 г. завършва Художествената академия в София, специалност „Живопис“ при проф. Илия Петров. В началото на творческия си път си той създава натюрморти, морски пейзажи, фигурални композиции. По-късно започва да се изявява и в областта на монументалната живопис, мозайката и керамиката. Първата самостоятелна изложба на Михалис Гарудис е през 1971 г. в галерия „Райко Алексиев“ в София. От 1986 г. художникът живее и работи в Солун, Гърция. Твори активно в областта на монументалните изкуства, живописта, колажа. Негови творби са притежание на много музеи и частни колекции в България и в чужбина. Сред по-важните стенно-монументални произведения на художника са: „Изкуството през вековете“, Дом на киното, София, 1976 г.; „Композиция 1“ и „Композиция 2“ – пластика в съавторство с Колю Гецов, НДК, 1981 г.; стенопис „Възраждане“, резиденция „Перла“, Бургас, 1981 г.; мозаечна декорация на фасада на магазин „Славяни“, стенопис в хотел „Янтра“, 1975 г., и мозайка с керамична инкрустация, сладкарница „Полтава“ – всички във Велико Търново, съвместно с Колю Гецов; мозайки, фасада на 55 СУ, София, в съавторство с Колю Гецов.

Колю Гецов

Колю Гецов
Снимка: личен архив

Колю Гецов е роден през 1938 г. в град Стражица. Учи първоначално в Художествената академия в София, но впоследствие печели стипендия за обучение и завършва специалност „Скулптура и художествена обработка на метали“ при проф. Ян Нушил в Академията за приложни изкуства в Прага. Работи в областта на монументалните изкуства, пластика, стенопис, витраж. Съавтор на Михалис Гарудис при създаването на голям брой монументални произведения. Заедно със съпругата си, художничката Екатерина Гецова, през 1991 г. създават галерия „Аросита“ в София.

Галерия: Мозайка „Композиция 1“

Галерия: Мозайка „Композиция 2“

Мозайка „Пролет“, фоайе на вход В2, естествен камък, автор Йордан Спиров, 1981 г.

Мозайка „Пролет“ е направена от камък, подреден в абстрактно-геометрични мотиви. Тя е типичен представител на монументалните изкуства през периода на социализма, които се отличават с разнородно представяне на нефигуралните изображения.

В произведението „Пролет“ Йордан Спиров се съсредоточава върху ритъма, колоритната хармония и техническото прецизиране на изпълнението. Паното е условно озаглавено „Пролет“. Без претенции за наподобителност и фигурална разпознаваемост, асоциации могат да се търсят по посока на цветова хармония и пространствено равновесие в интериора.

От средата на 70-те години на ХХ век абстрактни творби (без значение дали са геометрични, или аморфно-живописни като градеж и въздействие) могат да се видят главно в мозайката – композиции, въздействащи с растер, посока, ритъм и структурен редеж. Компромисът с темата в името на средствата се превръща в ключ, който по своеобразен начин „развързва“ ръцете на художниците, които успяват да използват абстрактното под прикритието на посочената тематична рамка.

Йордан Спиров

Йордан Спиров
Снимка: СБХ

Йордан Спиров е роден в София. Завършва специалност „Монументално-декоративна живопис“ при проф. Георги Богданов във ВИИИ „Н. Павлович“ (дн. Национална художествена академия) през 1972 г. Работи активно в областта на монументалните изкуства в техники като фреско, сграфито, металопластика, керамика, мозайка. Занимава се и с преподавателска дейност в НХА. Художникът умира в София през 2013 г.

Сред по-важните творби на Йордан Спиров са: мозайка „Превеждане на светите книги на братята Кирил и Методий“, гроба на Константин Философ, Рим, 1975 г.; мозайка в Посолски комплекс на България, Москва, 1981 г.; мозайка „Пролет“ в НДК, 1981 г.

Мозайка „Родопска песен“ във фоайе пред Зала 2, естествен камък, смалт, автор Димитър Киров – ДиКиро, 1981 г.

Мозайката на Димитър Киров е изпълнена в експресивна стилистика, съчетала фигуралното и абстрактно-геометризираното начало. Образът на българката дължи голямата си популярност на характерното за 80-те години на ХХ век увлечение по преекспониране на националната идентичност. Започнало като официално изискване на държавно ниво, то се превръща в регламентирана схема, граничеща с формула в сферата на монументалните изкуства.

Мозайката „Родопска песен“ е в унисон с цялостната стратегия за декориране на НДК. Стилистиката е типична за художника Димитър Киров. В произведението трактовката на образа се свежда до обозначаване на женска фигура в народна носия. Костюмът не се отличава с етнографско-документална разработка, но загатнат от характерен детайл, той се превръща в знак за национална принадлежност. Обликът на стенно-монументалните пана на Димитър Киров е многолик, но разпознаваем.

Абстрактният характер на образите е постигнат чрез конструктивно геометризиране, целящо максимално обобщаване на формите. Стилизацията нарушава пределно ясната разпознаваемост на формата, но и разширява рамките на визуалната интерпретация. В мозайката цветът има водещо значение. Той определя четливостта на цялостния силует на паното при обособяването му спрямо околната среда. Конструкцията на изображението е очертана от линии и силно въздействащи експресивни щрихи. Контрастът на тъмни и светли цветове определя композиционния строеж – тъмна композиционна структура на светъл фон и засилва въздействието на композиционния център. „Ритъмът“ от цветни форми, контрастиращи една с друга, гарантира логична конструктивна връзка при подреждането на цялата композиция и се свързва смислово с внушението за „напев“.

Димитър Киров - ДиКиро

Димитър Киров – ДиКиро
Снимка : Пресфото БТА

Димитър Киров, известен като ДиKиро, е роден през 1935 г. в град Истанбул, Турция. През 1959 г. завършва специалност „Монументално-декоративна живопис“ при проф. Георги Богданов във ВИИИ „Н. Павлович“ (дн. Национална художествена академия). От началото на 60-те години на ХХ век се включва активно в художествения живот в България и извън страната. Името му се свързва с пловдивската група, събрала Георги Божилов – Слона, Енчо Пиронков, Йоан Левиев и Христо Стефанов. Художникът работи в областта на живописта, графиката и монументалните изкуства в техники като мозайка, сграфито, фреско. Умира през 2008 г.

Сред по-важните монументални творби на Димитър Киров са: стъклогравюри в Дом на младоженците, ул. „Шести септември“, Пловдив, 1962 г.; мозайка, фасада на хотел „Марица“, Пловдив, 1966 г.; сграфито „Коне“ („Колесница“), бул. „Цар Борис ІІІ“, Пловдив, 1966 г.; сграфито на страничната фасада на „Музей на революционното движение и съпротивата“, дн. отдел „Нова история“ на музей „Съединение“, Пловдив, 1967 г.; сграфито „Тракийско минало“, дома на Атанас Кръстев на ул. „Д-р Стоян Чомаков“ № 5А, Старинен Пловдив, 1967 г.; стенопис в двора на Музей на Възраждането и революционното движение, Стария град, Пловдив, фреско, четири групи, неправилна форма, 1968 г.; сграфито, фасада на Завод за дървообработващи машини „Девети май“, Пловдив, 1969 г., съвместно с Петър Дочев; стенопис „Из културната история на Пловдив“, фреско, Партиен дом, Пловдив, 1969 г.; сграфито „Орфей“, 1970 г.; сграфито „Тракийски конник“, Старинен Пловдив, 1973 г.; мозайка „Родопска песен“, фоайе пред зала 2 на НДК, София, 1981 г.; мозайка „Априлски възход“, Дом-паметник на БКП на Бузлуджа, 1981 г.; мозайка в зала „Дружба“, хотел „Санкт Петербург“, Пловдив, 1981 г.; стенопис в дом-музей „Златю Бояджиев“, Старинен Пловдив, секо, 1984 г.; мозайка „Добруджа“, Партиен дом, Добрич, 1985 г.; мозайка и сграфито, фасада на Музей на Георги Божилов – Слона, Старинен Пловдив, 2003 г.; мозаечен ансамбъл в дома на художника, 2004 г., Старинен Пловдив и др.

Художникът се занимава и с обществено-творческа дейност: 1973 – 1975 г. – председател на Градския съвет за изкуство и култура, Пловдив; 1968 – 1985 г. – член на ръководството на СБХ; 1970 – 1976 г. и 1986 – 1989 г. – секретар по творческите въпроси на Пловдивския отдел на СБХ.

Димитър Киров е носител на много отличия и награди, сред които:
1967 г. – Наградата на София, 1974 г. – звание „Заслужил художник“, 1976 г. – I награда на Дружество на художниците от Южна България, 1985 г. – звание „Народен художник“, 1986 г. – Голямата награда „Златю Бояджиев“, 2005 г. – орден „Св. св. Кирил и Методий“.

Мозайка „Слънцето“, Зала 4, естествен камък, смалт, автор Григор Спиридонов, 1981 г.

Мозайка „Слънцето“ е от естествен камък и смалт. Композицията й е нефигурална, с биоморфен рисунък. Формите са капковидни, полихромни, групирани в обща структура, разположена на неутрален фон. Изобразеното пространство е условно. Ярките цветове рязко разграничават творбата от сдържания колорит на заобикалящото я пространство. Силните контрасти усилват максимално нейното въздействие. Стенното пано включва използване на цветове, които са срещулежащи в спектралния кръг. Оранжево и синьо се допълват от тъмно червено и жълто-зеленикаво. Бялото рязко подчертава контурите на отделните форми. Произведението е естетически акцент в архитектурното пространство, подчинен изцяло на ролята на контраста. В художествената продукция трайно присъстват чисто абстрактни решения с изявено присъствие в интериора и екстериора.

Григор Спиридонов

Григор Спиридонов
Снимка: СБХ

Григор Спиридонов е роден през 1930 г. в София. През 1961 г. завършва ВИИИ „Николай Павлович“, специалност „Илюстрация“, при проф. Веселин Стайков, а след това „Монументално-декоративна живопис“ в ателието на проф. Георги Богданов. Художникът помага на проф. Георги Богданов за стенописа в Регионалния исторически музей – Велико Търново. Григор Спиридонов се развива паралелно в областта на монументалните изкуства, живописта и графиката. През 1963 г. той се установява във Велико Търново. В края на 70-те години е главен художник на старопрестолния град и създава както картини на историческа тематика, така и монументални произведения в техника сграфито и мозайка. Автор е на герба на Велико Търново. Негови витражи има в сградата на община „Велико Търново“, в бившия Партиен дом в града, мозайки в НДК и дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа. Работи заедно с Дечко Узунов по мозайката „Историческият полет на Родината“ в резиденция „Бояна“.

Григор Спиридонов получава много награди, по-важни от които са: 1967 г. – Първа награда за цикъла „Април 1876“; 1969 г. – Първа награда на ОХИ на историческа тема „Велико Търново“; 1975 г. – Първа награда за монументални изкуства на името на Илия Петров.

Григор Спиридонов умира през 2000 г. в София.