В началото на ХХ век в България доминира главно храмовата мозаечна декорация и не може да се говори за развитие на мозайката като за регулярна художествена практика. След 1878 г. до началото на ХХ век образци на светска мозайка на практика не са познати. Мозайката като разновидност на монументалната живопис плахо навлиза в художествения живот на страната чрез европейския художествен опит, опосредстван от водещи културни центрове.
Най-ранните примери за мозаечни образци са от зората на ХХ век. В тяхната специфика е налице приемственост от пластичния изказ на живописта. С други думи, мозайките приличат на картини – с меки, плавно нюансирани преходи, светлосянъчно изграждане и стремеж към пространствена дълбочина.
Тенденциите, свързани с търсенето на национална идентичност, са знакови за епохата. Те рефлектират и върху творчеството на архитекти и художници, които се обръщат към формите на българската средновековна архитектура, към българския орнамент и стилизация. Формите на фасадната украса обикновено са третирани живописно, с ярък, свеж и динамичен колорит. В сградите се появяват многоцветни фризове, керамична декорация и по-рядко мозаечни пана. Въпреки че през 20-те години на ХХ век българските художници работят в различни области, мозайката не е сред предпочитаните и обичайни техники за стенно-монументална декорация. Това се дължи на липсата на финансова подкрепа от страна на държавата, която компенсира загубите си след Първата световна война, както и на липсата на приемственост в тази художествена дейност. Постепенно, в хода на последвалото обществено-икономическо развитие, паралелно със замогване на част от населението и с навлизането на австрийски и немски влияния зачестява създаването на стенописи и мозайки и в частни интериорни пространства. Видни интелектуалци поръчват в домовете си мозайки, стенописи или керамични пана. През 20-те години на ХХ век в цялостния облик на мозайката се наблюдава увлечение по плоскостно-декоративното начало, закономерно произтичащо от пиетета към родното и от европейските художествени влияния у нас.
В края на 20-те години обстановката в художествения живот се променя. Настъпва постепенно уталожване на острата реакция от преживяното през войните. През 30-те години държавата инвестира много средства в строеж на големи обществени сгради. Изкуството се превръща в инструмент за изграждане на институционална мощ. През 30-те години украсата е изпълнена от скъпи и трайни материали. Мозайките са все по-често поръчвани от държавата.
Като знакови автори в областта на мозайката от периода 1878 – 1944 г. могат да се посочат Антон Митов, Харалампи Тачев, Иван Пенков, Дечко Узунов, Иван Кожухаров, Иван Ненов.
1878-1944
В началото на ХХ век в България доминира главно храмовата мозаечна декорация и не може да се говори за развитие на мозайката като за регулярна художествена практика. След 1878 г. до началото на ХХ век образци на светска мозайка на практика не са познати. Мозайката като разновидност на монументалната живопис плахо навлиза в художествения живот на страната чрез европейския художествен опит, опосредстван от водещи културни центрове.
Най-ранните примери за мозаечни образци са от зората на ХХ век. В тяхната специфика е налице приемственост от пластичния изказ на живописта. С други думи, мозайките приличат на картини – с меки, плавно нюансирани преходи, светлосянъчно изграждане и стремеж към пространствена дълбочина.
Тенденциите, свързани с търсенето на национална идентичност, са знакови за епохата. Те рефлектират и върху творчеството на архитекти и художници, които се обръщат към формите на българската средновековна архитектура, към българския орнамент и стилизация. Формите на фасадната украса обикновено са третирани живописно, с ярък, свеж и динамичен колорит. В сградите се появяват многоцветни фризове, керамична декорация и по-рядко мозаечни пана. Въпреки че през 20-те години на ХХ век българските художници работят в различни области, мозайката не е сред предпочитаните и обичайни техники за стенно-монументална декорация. Това се дължи на липсата на финансова подкрепа от страна на държавата, която компенсира загубите си след Първата световна война, както и на липсата на приемственост в тази художествена дейност. Постепенно, в хода на последвалото обществено-икономическо развитие, паралелно със замогване на част от населението и с навлизането на австрийски и немски влияния зачестява създаването на стенописи и мозайки и в частни интериорни пространства. Видни интелектуалци поръчват в домовете си мозайки, стенописи или керамични пана. През 20-те години на ХХ век в цялостния облик на мозайката се наблюдава увлечение по плоскостно-декоративното начало, закономерно произтичащо от пиетета към родното и от европейските художествени влияния у нас.
В края на 20-те години обстановката в художествения живот се променя. Настъпва постепенно уталожване на острата реакция от преживяното през войните. През 30-те години държавата инвестира много средства в строеж на големи обществени сгради. Изкуството се превръща в инструмент за изграждане на институционална мощ. През 30-те години украсата е изпълнена от скъпи и трайни материали. Мозайките са все по-често поръчвани от държавата.
Като знакови автори в областта на мозайката от периода 1878 – 1944 г. могат да се посочат Антон Митов, Харалампи Тачев, Иван Пенков, Дечко Узунов, Иван Кожухаров, Иван Ненов.
1944-1989
След 1989
Седмица на мозайките в София
„Маршрут на мозайките в София“ е проект на Фондация “Балканско наследство”, подкрепен от Столична община по Програма “Култура” – 2022-2023, Направление “Културно наследство и социализация”.