Дом на културата „Красно село“
Министерство на отбраната (Щаб на отбраната)
С установяването на новия политически ред през 1944 г. функцията на монументалните изкуства се променя. Спира държавната субсидия за трайна и скъпа монументална украса. Стенно-монументалната живопис отстъпва пред временните украси. Периодът след средата на 40-те и през 50-те години на ХХ век се свързва с епизодични изяви в областта на мозайката. Тpайното появяване на мозайката като фактор в художествения живот в България настъпва в края на 60-те години. Тогава тя се превръща постепенно в регулярна художествена практика. Въпреки че липсва пряка приемственост, в мозайката се откроява характерният за времето интерес към обновление на изобразителния език, увлечение по българската националната история (средновековна, възрожденска и нова), както и склонност към експериментиране.
Характерна особеност за изпълнението на монументалните произведения в разглеждания период е монополът на социалистическата държава върху процеса на тяхното възлагане, проектиране и реализация. Този процес е организиран и контролиран от държавата, като за целта са създадени структури към Съюза на българските художници и Творческия фонд (ТФ) на Съюза на българските художници (СБХ). На специализираната държавна комисия за декоративно-монументални изкуства (функционирала в периода 1976 – 1992 г.) са делегирани функциите по възлагане на монументални творби, одобряване на представените проекти на идейна и работна фаза, приемане на завършените произведения и определяне на възнагражденията за отделните етапи. Към ТФ на СБХ са създадени предприятия, които организират изпълнението на декоративно-монументални и приложни произведения. Това са Комбинат за монументални изкуства в София (КМИ), който изпълнява монументална скулптура и пластика – най-големия на Балканите, Комбинат за декоративно-монументални изкуства Пловдив (КДМИ), който изпълнява декоративно-монументални произведения (мозайки, сграфита, металопластики, бетонопластики и др.) и Комбинат за приложни изкуства в София (КПИ). Към КДМИ Пловдив функционира художествен съвет, който на базата на протоколите от държавната комисия дава оценка за изпълнение на монументалните произведения и организира процеса на тяхната реализация.
Друга особеност на периода 1944 – 1989 е разделянето на процеса на проектиране и изпълнение. Голяма част от художниците, работещи в сферата на монументалната мозайка, се ограничават само в рамките на художественото проектиране в мащаб и/или изработката на работен картон в мащаб 1:1. Реализацията на мозайките се осъществява предимно от екипи от изпълнители привлечени от Комбината, обучени да обработват каменния материал на тесери и да ги редят под авторския надзор на проектанта. Единици са художниците, които сами реализират своите проекти в материал.
автор: Райна Дечева-Учкунова
Решенията са подчертано симетрични, търси се стабилност, баланс между композиционното решение и архитектурата. 60-те години на ХХ век се характеризират с разцвет на мозайката и сграфитото. Условно-пространствените стенно-монументални произведения, които запазват целостта на архитектурната среда и на изобразеното пространство, се отличават с приглушени, равно положени цветове, сходни по интензивност и светлосила.
С края на 60-те години настъпва нов етап в стиловата и сюжетната еволюция на мозаечната продукция. Освен към историческата тема художниците се обръщат и към проблеми от съвремието. Така през 70-те години се възвръща интересът към събитийното начало. Намалява интересът към стилизацията.
През 70-те години принципът на композиране, свързан с разстилане върху цялата предоставена за декориране площ, се свързва и с това, че художниците вече не следват опростените, лаконични ритми на архитектурата. Мозайките стават по-ярки като присъствие. Мащабите започват да варират – зачестява появата на стенни композиции на много нива в интериорните пространства. През 70-те години мозайките са сложни и многопланови. Голям брой от тях са многофигурни и претрупани с форми.
80-те години на ХХ век в българското изобразително изкуство са сложен и многолик период. Процесите, които се разгръщат тогава, се зараждат още в края на 70-те години. Това е времето, когато започват да се създават най-големите монументални ансамбли в страната – Плевенската панорама (1978), Паметникът 1300 години от създаването на българската държава в Шумен (1981), Дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа (1976 – 1981), Националният дворец на културата (1981), фестивални комплекси и градски центрове. Напълно естествено се увеличава необходимостта от монументална украса. Мозайката като техника откликва на нарасналите изисквания за показност, пищност и колоритно богатство. Все по-голяма популярност печелят смесените техники, както и включването на пластични елементи в стенописната декорация, които съчетават възможност за експеримент, интерес към изразните средства и усвояване на нов опит.
В мозайката се наблюдава изобилие на материали и композиции. Образите са по-пластични, все по-важни стават напластяването на асоциации и значения. В художествената продукция трайно присъстват чисто абстрактни решения с подчертано изявено присъствие в интериора и екстериора. Акцентът, поставен върху тях, засилва ролята им в пространствената среда.
Мозайката със светски характер в България бележи апогей в периода от края на 60-те до 1989 г. Водещите представители, които се изявяват трайно и последователно в това поле на художествена дейност, са монументалистите Мито Гановски, Димо Заимов, Илия Илиев, Йордан Марков, Йоан Левиев, Димитър Киров, Христо Стефанов, Атанас Яранов, Йордан Спиров, Иван Кирков, Александър Терзиев, Тома Върбанов, Стоян Куюмджиев, Иван Кожухаров, Григор Спиридонов, Георги Трифонов, Вълчан Петров, Никола Шаманов, Ружко Челебиев и Божидар Йонов.
С настъпването на нова епоха в политическата ситуация през 1989 г. мозайката като предпочитана монументална декорация запада. През годините след 1989 г. преходът засяга и пряко, и косвено процесите в мозайката. Много от авторите продължават да се изявяват в сферата на мозайката – част от художниците се насочват към църковната архитектура, други декокират университети, офиси, заведения и частни домове. Механизмът на поръчка и контрол става друг – държавата често се заменя от частни инвеститори.
1878-1944
В началото на ХХ век в България доминира главно храмовата мозаечна декорация и не може да се говори за развитие на мозайката като за регулярна художествена практика. След 1878 г. до началото на ХХ век образци на светска мозайка на практика не са познати. Мозайката като разновидност на монументалната живопис плахо навлиза в художествения живот на страната чрез европейския художествен опит, опосредстван от водещи културни центрове.
Най-ранните примери за мозаечни образци са от зората на ХХ век. В тяхната специфика е налице приемственост от пластичния изказ на живописта. С други думи, мозайките приличат на картини – с меки, плавно нюансирани преходи, светлосянъчно изграждане и стремеж към пространствена дълбочина.
Тенденциите, свързани с търсенето на национална идентичност, са знакови за епохата. Те рефлектират и върху творчеството на архитекти и художници, които се обръщат към формите на българската средновековна архитектура, към българския орнамент и стилизация. Формите на фасадната украса обикновено са третирани живописно, с ярък, свеж и динамичен колорит. В сградите се появяват многоцветни фризове, керамична декорация и по-рядко мозаечни пана. Въпреки че през 20-те години на ХХ век българските художници работят в различни области, мозайката не е сред предпочитаните и обичайни техники за стенно-монументална декорация. Това се дължи на липсата на финансова подкрепа от страна на държавата, която компенсира загубите си след Първата световна война, както и на липсата на приемственост в тази художествена дейност. Постепенно, в хода на последвалото обществено-икономическо развитие, паралелно със замогване на част от населението и с навлизането на австрийски и немски влияния зачестява създаването на стенописи и мозайки и в частни интериорни пространства. Видни интелектуалци поръчват в домовете си мозайки, стенописи или керамични пана. През 20-те години на ХХ век в цялостния облик на мозайката се наблюдава увлечение по плоскостно-декоративното начало, закономерно произтичащо от пиетета към родното и от европейските художествени влияния у нас.
В края на 20-те години обстановката в художествения живот се променя. Настъпва постепенно уталожване на острата реакция от преживяното през войните. През 30-те години държавата инвестира много средства в строеж на големи обществени сгради. Изкуството се превръща в инструмент за изграждане на институционална мощ. През 30-те години украсата е изпълнена от скъпи и трайни материали. Мозайките са все по-често поръчвани от държавата.
Като знакови автори в областта на мозайката от периода 1878 – 1944 г. могат да се посочат Антон Митов, Харалампи Тачев, Иван Пенков, Дечко Узунов, Иван Кожухаров, Иван Ненов.
1944-1989
След 1989