Национален исторически музей (НИМ)
Мозайка с размери: 5/15 м, София, 1979 г.
По-голямата част от монументалните произведения, създадени през 80-те години на ХХ век в България, са мащабни като замисъл и реализация. Това е резултат както от особеностите на монументалното изкуство и неговото развитие през предходните десетилетия, така и от увеличилото се влияние на държавния апарат. Капацитетът за поръчки от страна на държавата е много по-голям в сравнение с отминалото десетилетие. Мозайката като техника отговаря на нарасналата потребност за показност, пищност и колоритно богатство.
Мозайката „Историческият полет на родината“ отразява споменатите по-горе тенденции. Композицията е в едър мащаб, ориентирана към историческото минало и настояще на България, пречупени през типичните за епохата образи и метафорични препратки. В мозайката се наблюдава употребата на изобразителни формули като алегории на прогреса: птица феникс, групи скърбящи жени, поробител, просветител и воин закрилник. Към знаковите за епохата елементи се отнася и самата композиция на паното. Мозайката е разположена на цяла стена и изисква дистанция, за да бъде възприета. Композицията пресъздава исторически разказ, чийто сюжет е поднесен чрез натрупване на образи и насищане с асоциации.
Изображенията от ляво надясно представят: мъжка фигура с фес, олицетворяваща образа на поробител, и група фигури с малък мащаб, с наведени глави. Диагонално, от ляво надясно, в централната зона е изобразена една характерна за социалистическото изкуство алегорична фигура в полет, символизираща прогрес и възход. В централната зона са изобразени група скърбящи жени, предвождани от благославящ просветител, носещ пламъка на надеждата. В крайната дясна зона група от фигури се отправя по пътя на промяната и се възражда за ново начало – художниците пресъздават този мотив чрез образа на птицата феникс, а в горната зона на паното изобразяват още една типична за епохата на социализма иконографска схема – събирателни образи на победата: конник – воин закрилник, и просвещаващ покровител.
Структурата на мозайката е изградена с насочено движение от ляво надясно и от горе надолу. Едромащабните фигури в горната част на паното създават усещане за прихлупване. Гамата е монохромна: жълто, сиво, бяло и черно. Тази пестеливост на цветовете придава тържественост на мозайката предвид архитектурната среда, в която се помещава.
Григор Спиридонов (1930-2000)
Григор Спиридонов
Снимка: СБХ
Григор Спиридонов е роден през 1930 г. в София. През 1961 г. завършва ВИИИ „Николай Павлович“, специалност „Илюстрация“, при проф. Веселин Стайков, а след това „Монументално-декоративна живопис“ в ателието на проф. Георги Богданов. Художникът помага на проф. Георги Богданов за стенописа в Регионалния исторически музей – Велико Търново. Григор Спиридонов се развива паралелно в областта на монументалните изкуства, живописта и графиката. През 1963 г. той се установява във Велико Търново. В края на 70-те години е главен художник на старопрестолния град и създава както картини на историческа тематика, така и монументални произведения в техника сграфито и мозайка. Автор е на герба на Велико Търново. Негови витражи има в сградата на община „Велико Търново“, в бившия Партиен дом в града, мозайки в НДК и дом-паметник на БКП на връх Бузлуджа. Работи заедно с Дечко Узунов по мозайката „Историческият полет на Родината“ в резиденция „Бояна“.
Григор Спиридонов получава много награди, по-важни от които са: 1967 г. – Първа награда за цикъла „Април 1876“; 1969 г. – Първа награда на ОХИ на историческа тема „Велико Търново“; 1975 г. – Първа награда за монументални изкуства на името на Илия Петров.
Григор Спиридонов умира през 2000 г. в София.
Дучко Узунов (1899-1986)
Дечко Узунов
Снимка: СБХ
Дечко Узунов е роден в Казанлък през 1899 г. Първият му учител по рисуване е Чудомир. През 1919 г. е приет за студент в Държавното художествено индустриално училище (днес Национална художествена академия) в класа на проф. Петко Клисуров. Когато общият курс на подготовка завършва през 1922 г., Дечко Узунов и състудентът му Иван Пенков заминават за Мюнхен на специализация при проф. Карл фон Маар.
След завръщането си в България Дечко Узунов завършва образованието си в Художествената академия през 1924 г., при проф. Стефан Иванов, а сред неговите преподаватели са Цено Тодоров, Иван Ангелов, Никола Маринов. От 1926 г. до 1932 г. работи като щатен художник в Министерство на просветата. От 1932 г. започва да преподава живопис в Художествената академия. Извънреден професор е от 1937 г., а редовен – от 1942 до 1963 г. Участва в почти всички общи художествени изложби на дружеството „Родно изкуство“ в България и в чужбина (Белград, Пилзен, Ню Йорк, Атина, Берлин, Будапеща, Москва, Ереван, Хамбург, Виена). Прави самостоятелни изложби както в България (София, Казанлък и Сливен), така и в чужбина (Белград, Букурещ, Будапеща, Москва, Париж, Базел, Мюнхен, Кувейт, Пекин).
Творчеството му е разнообразно, в областта на живописта, графиката, илюстрацията и оформлението на книгата, сценографията и стенно-монументална живопис. Работи в жанровете портрет, голо тяло, пейзаж, натюрморт, фигурална композиция с исторически, библейски, митологични и съвременни сюжети. Негови монументални творби са част от интериора на следните обществени сгради: Съдебната палата в София, храм „Свети Йоан Предтеча“ в Казанлък, фоайе на хотел „Казанлък“, Дом на културата в Карлово, Операта в Стара Загора, НДК и други. Илюстрира множество книги, сред които поредици на издателство „Чипев“, издания на Ангел Каралийчев, Чичо Стоян, Йордан Стубел, Атанас Душков, Емилиян Станев.
По покана на Николай Масалитинов и Кръстьо Мирски, Дечко Узунов създава декорите и костюмите за театрални и балетни постановки в Народния театър: „Престъпление и наказание“ на Достоевски, „Любов“ на Пол Жиралди, „Професията на госпожа Уорън“ на Бърнард Шоу, „Почивка в Арко Ирис“ на Димитър Димов, балета „Тракия“ на Петко Стайнов.
През 1925 г. става един от член-основателите на дружеството „Родно изкуство“. Член е на „Ротари клуб“ от 1935 г. и председателства Съюза на дружествата на художниците в България между 1939 и 1940 г, както и Съюза на българските художници между 1965 г. и 1969 г. През 1966 г. е народен представител в Петото народно събрание на НР България. От 1973 г. е действителен член на БАН. През 1973 г., 1976 г. и 1979 г. става вицепрезидент, президент и почетен президент на Международната асоциация за пластични изкуства. През 1976 г. е поканен за почетен член на Мексиканската академия на изкуствата, а през 1983 г. – на Руската академия на изкуствата.
Дечко Узунов е носител на десетки награди и отличия, сред които някои от по-значимите са:
- 1937 – сребърен диплом на Ватикана за фреските с образите на св. св. Кирил и Методий;
- 1946 – награда от румънския крал Михай с румънски кръст за изкуство;
- 1961 – орден „Народна република България“ – I степен;
- 1962 – Димитровска награда за постижения в изкуството;
- 1963 – звание „заслужил художник“;
- 1967 – звание „герой на социалистическия труд“;
- 1979 – Орден за литература и изкуство на Министерството на културата на Франция.
